"История с велосипед" от Николай Дойчев ПДФ Печат Е-мейл
Maxeurope Разкази
Четвъртък, 31 Юли 2014 11:22, MaxEurope

Кадър от "Пощенска кутия за приказки": Разказът прочете Димо Стоянов от P.I.F.

Кадър от "Пощенска кутия за приказки": Разказът прочете Димо Стоянов от P.I.F.

 

История с велосипед – До Бургас и обратно

 

Реших да опиша моята история с велосипед, защото ако не друго, ще ми е по-лесно, когато седна да си пиша мемоарите. Всичко започна с една бегла идея, която се въртеше самотно в главата ми. За да стане ясно, може би трябва да започна от по-далеч: Веднъж си говорехме с  приятели за мечти и аз им казах, че искам да отида до Индия. Тук обаче, всички ме погледнаха странно, защото знаят, че ненавиждам да летя и ме попитаха:

- Добре, ама как ще стигнеш?

- Как как? С колело?

- Как с колело, бе?

- Ми да не искате със самолет….

Разбира се, тук разговорът потъна в 4-тата бира, но си казах: добре де, ама все пак толкова ли не може да се стигне до Индия?! Гледах карти, проверявах маршрути в Гугъл мапс, четох форуми и! Да, далече е. Точно си мислех да зарежа мечтата си и жена ми ми каза: „Сами се ограничаваме, като решаваме, че мечтите ни сa нереални.“

Добре тогава, ще се кара до Индия, ама все пак нещо по-леко за загрявка, за тест, щото да не се окаже, че на ден се минават по 30 км и трябва сега да тръгвам за Индия, а по пътя ще се пенсионирам. Един ден гледахме вкъщи някакъв катастрофичен филм. Те всички са еднакви: нещо се случва и главният герой трябва да отиде някъде като по пътя го пресрещат лошите. Нашият човек винаги стига, а цялото действие се развива в пътешествието. Бе май Одисей е прототипът, но нали не съм филолог, не съм сигурен... Не знам защо, но често в тези филми стремежът е морето. И тогава ми присветна –що не карам колело до морето?!

Добре. Целта е определена, но сам някак си не става. Дори и във филмите, никой не се справя сам сам. Май само в „Сталкер“ беше сам главният герой, не помня, щото заспах, но това е Тарковски. Не, аз няма да карам по Тарковски, ще давам по-простичко – с някого.

Тогава се сетих, че имам един приятел – Пецката, той е колоездач, мераклия. Обича да кара. Кара малко като програмист, вероятно щото е програмист. Знае всичко за колелото, което е написано в интернет. Кара там, за където пише по форумите. Колелото е „целото“ в джаджи. Но кара.

Звъня му аз:

-Пецка, айде да покараме колела?

-Ми, добре. (Тук прави 20 секунди пауза. Няма начин да не сте говорили с програмист, не знам вероятно генерирането на изречения е по-сложно от генерирането на код) Ама…. Къде?

- До Бургас.

-Ми хубаво, ама да не ни завали? (Вероятно се притеснява за джаджите по колелото)

-Ами да ти кажа честно, възможно е.

-Добре, де. Кога тръгваме? – изгенерира той бързо две изречения.

Такаааа. До тук, набелязахме цел. А забелязал съм, набележиш ли си цел, всичко вече наполовина е направено.

На следващата сБИРКА с приятели ни, обсъдихме нашето приключение. Искаха да си измислим цел и слоган, да сме се траквали и да постваме във фейса (те и другите са от програмистките среди). Имаше идея да ни купят колоездачни клинчета, но веднага си представихме човечето на гумите Мишлен и се отказахме. Мислехме да обявим това и като предизборна обиколка на президента (закачката е, че на следващите избори бяхме решили да вземем нещата в наши ръце и да ме изберат за президент – но за това повече, когато темата ще е Какъв искам да стана като порасна) и какви ли не други майтапи.

Темата за подготовката ни ще я прескоча – накратко казано се оборудвахме с дъждобрани, задни багажници, дисаги, каски и какви ли не още неща. За да рамкираме ситуацията с Пецката се разбрахме: не носим храна, спим из градчетата по хотелчета, хижи т.е. някъде където може да се изкъпем, сиреч – не палатка. Естимирахме, че средно на ден можем да изминем между 60 до 80 като долна граница и максимум 100 км и избрахме точки - градчета, които да гоним всеки ден. Избрахме си и стартова дата, избрахме си и начална точка – Практикер на Цариградско и се оказа, че тръгнахме.

В началото беше лесно, пълни с енергия и не се усещаше тежината на багажа в дисагите. Бяхме решили да караме по Подбалканския път и дори, където може, по паралелни отклонения, за да не се бутаме в трафика. За ден 1 – цел минимум беше Мирково (селце след прохода Гълъбец), оптимално – Пирдоп, а цел максимум – Клисура. За пътя до Мирково бях намерил алтернатива на подбалканския. Спряхме да пием кафе в Елин Пелин. Гледам Пецката има един смартфон, закачен на стойка на колелото, който работи като навигация, обаче вади от чантата един айфон.

- Пецка, а това какво е, бе?

- Фотоапарат. Айфонът прави страшни снимки. Няма да си взема големия, я!

А той има един, наистина голям. Поглеждам му дисагите и като знам колко е непретенциозен към дрехите, го питам:

- Добре, а какво имаш тогава в багажа?

- Как какво - таблет.

Оказа се, че таблетът е свързан с единия от телефоните, не помня в мрежа или през блутут. Телефонът проверява GPS координати, подава ги на таблета, а той изчислява и чертае маршрут. Като види уай-фай – поства. Истински катастрофичен филм.

За обяд бяхме в Мирково (програма минимум), хапнахме традиционната колоездачна храна – бира, шкембе и кебапчета.  И поехме към програма максимум. До Клисура не стигнахме, замръкнахме в село Антон. Намерихме къде да спим и за радост хотелчето не беше почасово и имаше бира.

Вечерта в стаята имаше малка драма. Всичко започна когато гледайки картата казах на Пецката:

- Добре е за първи ден: почти 100 км.

А Пецката след дълго взиране във всички джаджи каза:

- Неее. Не са 100, а 58 км.

- Бе, как бе Пеци – 100 са. Не помниш ли, че като влизахме в селото имаше табела: София 96 км.

- Може да е имало табела, но тука (сиреч в някоя от всичките джаджи) пише 58.

Доста усилия ми костваше, за да го убедя да повярва на хартиената карта, а не това, което излизаше на екрана. В крайна сметка се разбра, че в един момент единия дивайс е забил, та затова връзката се е дропнала и на Пецката му лиспваха 42 км.

- Ако искаш да се върнем, да си ги запишеш тези километра – го избъзиках.

Той така се замисли, че се зачудих дали разбра, че не съм сериозен. 

Слава-богу - надделя здравия разум (над програмисткия) и на ден 2 тръгнахме в посоката си – към морето. Първите няколко часа се борихме с един път без настилка и взехме демократично решение, че колкото и да е опасно, ще караме по асфалта. След като се качихме над Клисура, започна едно бясно спускане та чак до Кърнаре. Там пихме кафе и се заговорих с един местен, който се оказа, че е от Бургас, бивш моряк пътувал до Аляска на риболовен кораб и след това се черпил в някаква подводна сладкарница на Хаваите. Съдейки по дрехите, бих го взел за селския пияница, но явно беше вярно това, което разказваше. Явно и той е гонил мечти.

Обядвахме в Карлово – програмата минимум. Имаше паметник на Левски, който се е борил за „чиста и свята република“. Че не е чисто си знаем. Не е и свято – погледнете новините.  А не съм сигурен и дали е и република: Царят беше премиер, щото искаше да става президент. Абе пълна лудница, сезон 10. Следобеда подминахме и точката оптимум – Калофер и се спуснахме надолу към Павел баня – програма максимум. И него подминахме, та стигнахме чак до Казанлък. Направи ми, обаче, много добро впечатление, че повечето села, през които минахме, бяха с ремонтирани училища. Напук на Шизоидеров, европейците все пак дават пари. Дали обаче, можем да напълним тези училища?

На следващия ден, най-накрая ни заваля. Не беше много, само леко ни намокри. Все пак така ще може всичко да усетим. По план трябваше да обядваме в ресторанта на бащата на една колежка. Тук може би е мястото да вметна, че Пецката не пропускаше фрий уай-фай. Все се намираше нещо да даунлоудне или да ъплоудне. Или пък си инсталираше много важни ъпдейти. Освен това, Пецката си беше качил една програмка – Four square – и се маркираше на всяко място. Горе-долу, както кучето препикава всяко дърво. Та Пецката не беше видял този ресторант във Фоурскуера и затова имаше резерви. Но опасенията му бяха напразни.

Освен че готвеше перфектно, бащата на колежката се оказа и той достатъчно луд. Като ученик ходил от тях (Твърдица) до морето с колело. Монтирал си отпред една щайга, мятал палатка и като тръгнел в 6, стигал на обяд в Поморие (май каза) – ние стигнахме след два дена…

По пътя, малко преди Сливен, започна традиционният сливенски вятър. Тогава установихме, че май беше по-добре да ни вали. Спахме в Сливен. В един култов хотел преди града, леко гъзарски и с претенции. В ресторанта, си избрах от менюто „Любимата паста на София Лорен“ и попитах сервитьора (който си беше чист келнер и по маниери, и по интелект) какво има в тая паста. След обяснението „ е к‘во да има: макарони със сосче и домати“ минахме на риба.

На другата сутрин станахме в дъжд, който премина в силен мокър вятър. Освен това, нашето скромно общество беше преминало фазата на интерес към другия и се насочваше с бодри крачки към фазата на конфликтите. Карахме се колела, вятърът духаше ли духаше, а ние се борехме като бурлаки на Волге. В един момента Пецката каза, е вятърът е със скорост 20 м/с. Учудих се колко бързо го установи, но понеже той беше пълен с изненади или по-скоро с дивайси за всичко, реших, че може да има някакъв „ветромер“ я на часовника, я на шапката си или на някой от смартфоните си. Почудих се как точно можеш да премериш скоростта на вятъра и не стигнах до някакъв конкретен подход. Затова попитах с респект Пеци, как точно е разбрал, че вятърът е двайсе метра в секунда, а той ми показа сайта на синотпик.ком. И понеже пише „за Бургаска и Сливенска област, отделни пориви на вятъра до 20-22 м/с“, та той го преценил че е 20. Моите (правилни, разбира се) аргументи, че няма как да разбере, че точно този порив е 20 метра бяха пренебрегнати и точка. Вятърът е толкова, щото така пише на телефона. Тогава се сетих, че Пецката е онези хора, дето ще разбере, че вали от телефона или телевизора, а не щото е погледнал през прозореца. Програмист.

Към обяд, обаче когато имахме абстинентен глад за традиционните бира и кебапче, Пецката си погледна в смартфона в съответния ап, да види къде ще ообядваме.

- Ще умрем от глад – каза той. В радиус от 40 км няма никакво заведение.

Това, разбира се, не беше вярно. След 5 км имаше капанче, а Пецката разбра, че има живот и извън интернет. Беше му трудно да приеме този факт. За този ветровит ден успяхме да минем само 60 км. Но ако сложим двайсеметровите-в-секунда пориви, все едно бяхме минали 120. В хотела, в който намерихме подслон, някой се беше погрижил и да преведе упътването за ползване на телевизор и на английски, като явно се беше възползвал от технологиите, които предоставя Гугъл. Включете телевизора беше „Include this TV”…

На другия ден по обяд, победоносно влязохме в Бургас. Да караш колело из Бургас не е нещо особено – град като град, но когато си дошъл до тук само с това колело – усещането е съвсем различно.

Обратно от Бургас не беше на собствен ход – БДЖ, но все пак за миналите 4 дена и половина, разбрах, че всичко е възможно, че страната ни е прекрасна, а карането на колело е страхотно занимание. А Пецката може би би добавил: че може да се живее и без интернет.


Запазено е оригиналното оформление и правопис на автора!

Powered by Web Agency
 

CSR Видео

За Теб

Стипендиантската програма на Фондация „Еврика“ се провежда за четиринадесета поредна година

За четиринадесета поредна година Фондация „ЕВРИКА" ще определи студенти, които ще получават  именни стипендии в размер на 2 000 лв. годишно  в  десет области:

Конкурси за теб | Фондация "Еврика"

Прочети..

Стани експерт „Връзки с обществеността“ във фондация Сийдър

Експерт „Връзки с обществеността“ (по заместване)   Фондация „Сийдър“ обявява свободно работно място по заместване за длъжността Експерт „Връзки с обществеността“ в централния си офис в гр. София. Търсим...

Конкурси за теб | CSR News

Прочети..

Присъедини се към екипа на Фондация „Сийдър“

Фондация „Сийдър“ обявява свободно постоянно работно място за длъжността Директор „Развитие“ в централния си офис в гр. София. Търсим енергичен, инициативен и отговорен човек, който:   Планира и управлява процеса...

Конкурси за теб | CSR News

Прочети..

Събития и Обучения

NOEVENTS